Книгите й имат не само повествувателен характер. Благодарение на близостта си с големите котки тя помага да бъдат разкрити множество факти от поведението им, малко изследвано до тогава. Всъщност единствената причина работата й да не се смята за научен труд са нестандартните й методи, както самата тя обяснява:



(следващия текст е послепис на книгата"Зовът на Пипа")



"Понякога са ме обвинявали че съм влагала много чувства в отношенията си с животните и беше намекнато, че като резултат от това моите наблюдения няма да имат научна стойност; и все пак къде ни води чисто обективното изучаване на дивите животни? Имам наи-дълбоко уважение към науката и често съжалавам че нямам специално образувание, но се убедих, че има опасност да се изгуби широкия поглед върху света поради съвременната тенденция да се специализира във всяка област.Когато се изучават диви животни, строгите закони и терминология на академичното образование не само ограничават преценката на наблюдателя, но дори може да го накарат да разглежда и тълкува поведението на животните според принципите на които са го учили, отколкото да му позволат да приложи тези принципи към това, което животните могат да го научат. Намирам, че не е много ценно да се записват само външните движения и навици на животните, без да знаем причините, които са ги накарали да постъпят по този начин.

Напълно научния подход, който изисква безлични, безпристрастни , обективно извършени опити, несъмнено дава най-ценните статистически и общи данни, но неможе да даде по-дълбоко вникване в психологията на дивите животни, която те разкриват само в контакт със себеподобните си. Следователно почти е невъзможно да ги разберем напълно, освен ако бъдем приети от тях като равни. Това означава да живеете близо до тях , да споделяте настроенията и проблемите им и в резултат на това да се привържете едни към други. Не е необходимо да разказвам колко привилегирована се чувствам, че успях да спечеля тяхното доверие, обич и готовност да участвувам в живота им и да стана тяхна добра приятелка. Надявам се, че читателите на моите книги ще разберат колко чувствителни и разсъдливи могат да бъдат дивите животни. Може би те ще се съгласят с мен, че се отказвам да разбера защо животните трябва да бъдат третирани като същества, които не са в състояние да чувстват, да обичат и да мислят.

Защо да не изучаваме животните по начин който ще ни позволи да научим от тях как те "планират" числеността на поколенията си, как се свързват едни с други, как установяват и спазват своите територии, как се справят със задачи, които ние самите не сме в състояние да решим?

Защо първобитния човек, когато изявявал своето аз в дълбане по скалите и в примитивни резби, избирал животните за модели на своите стремежи? Защо високо развити раси, като египтяните и аситийците, са използвали животните като символи на своите божества? Защо и в наши дни хората държат в домовете си любими животни, дори щастливи семейства, които нямат причина да правят това от емоционален глад , и защо се засягаме дълбоко от трагедиите, които постигат любимите ни животни? Защо първите играчки, които даваме на нашите деца представлават животни? Не са ли това доказателства че ние се нуждаем от животните повече, отколкото те се нуждаят от нас?

Обективният научен метод може да бъде важна основа за изучаването на дивите животни, Както обаче уменията да четем и да пишем само улесняват общуването между хората и съвсем не са цел сами по себе си, така ние никога не трябва да забравяме, че повечето животни са такива топлокръвни същества, каквито сме и ние самите, и ще ни отговорят на чувствата само ако се отнасяме към тях с разбиране.

Дошла съм до заключението, че ако наблюденията на един любител са автентични, една комбинация от обективни и субективни методи дава наи-добрите резултати при изучаването на дивите животни. Това е особено вярно ако искаме да спасим застрашените от изчезване видове; абсолютно необходимо е ние да споделяме техния живот и само тогава те могат да ни покажат пътя."